Масимо Стационе. Поглед от миналото, небето на фантазията, голите хълмове от Библията и дори някакви рози - това е твърде сладко. Дърветата преди пет века, приказно съчетание от заострени върхове на скали, широка корона, къща със странни форми, жълтокафява земя. Рицари и светии, деца, овце и мамеща плът.
Пазар на пристанището, полумрак, светят само яката на този мъж и белият шал на дамата до него, бялата ивица на дрехата й, с някаква мътна светлина проблясва и небето.
И ето, светът се прояснява, 18-и век. Загадката поне добива плът и може да се улови, макар и само мислено, можем да се освободим от нея.
Клод Моне - безумната мечта по съвършеното, по мига, великото вълнение, мигът на вълнението...
Пол Гоген - фон от алени и сиви петна... Един вечен изгрев или залез. Таитиянски пасторали, без овце. Красота, звучаща по друг начин, извираща отдругаде. Красота независима, надсветска, абсолютна, иронични устни, упорито лице, лице на извънземна жена, лице без адрес, една съвсем мъжка ръка и тяло, може би на пантера,но съвсем не на жена. Едно претенциозно растение, което иска сякаш да каже: Е, аз съществувам, може би толкова далече от вас, но ме има.
Всъщност това растение е лъжа. Но в картината има и истина, тя е в червения цвят, в лицето на таитиянката и сякаш всичко това започва да свети като реална чужда действителност, тази на Гоген. Очите ти се успокояват.
Няма коментари:
Публикуване на коментар