Когато човек иска да каже нещо

 Има хора, които сякаш не забелязват, че те не са единствените на тази земя. Те винаги влизат в конфликт с онези, които се опитват да кажат нещо. Когато човек иска да каже нещо, дай му думата, това е неговият начин да се изяви, не унищожавай човешкия глас. Един ден той ще придобие навика (ако още го няма) да се изразява нормално. Защото може да дойде друг ден, когато онеправданият ще заговори с други средства. И кой знае тогава ще се намери ли някой да разбере какво иска да каже със своите действия. Ако човек иска да каже нещо, остави го да говори.

Щастието

 Важна е основата на нещата. Мисля, че това се отнася и до щастието. Не е важно някакво преходно настроение, щастието не е външно, а вътрешно състояние.

Масимо Стационе, Клод Моне, Пол Гоген

 Масимо Стационе. Поглед от миналото, небето на фантазията, голите хълмове от Библията и дори някакви рози - това е твърде сладко. Дърветата преди пет века, приказно съчетание от заострени върхове на скали, широка корона, къща със странни форми, жълтокафява земя. Рицари и светии, деца, овце и мамеща плът.

 Пазар на пристанището, полумрак, светят само яката на този мъж и белият шал на дамата до него, бялата ивица на дрехата й, с някаква мътна светлина проблясва и небето.

 И ето, светът се прояснява, 18-и век. Загадката поне добива плът и може да се улови, макар и само мислено, можем да се освободим от нея.

 Клод Моне - безумната мечта по съвършеното, по мига, великото вълнение, мигът на вълнението...

 Пол Гоген - фон от алени и сиви петна... Един вечен изгрев или залез. Таитиянски пасторали, без овце. Красота, звучаща по друг начин, извираща отдругаде. Красота независима, надсветска, абсолютна, иронични устни, упорито лице, лице на извънземна жена, лице без адрес, една съвсем мъжка ръка и тяло, може би на пантера,но съвсем не на жена. Едно претенциозно растение, което иска сякаш да каже: Е, аз съществувам, може би толкова далече от вас, но ме има.

 Всъщност това растение е лъжа. Но в картината има и истина, тя е в червения цвят, в лицето на таитиянката и сякаш всичко това започва да свети като реална чужда действителност, тази на Гоген. Очите ти се успокояват. 



Разговорът

 Една гугутка отвън сивее на жицата и се очертава на фона от бледосиво небе, докато погледна втори път към нея, вече я няма.

 Какво е разговорът? Една дълга невехнеща мелодия и след нейното практическо прекъсване - това е хубавият разговор, разговорът приятел, който разсейва мъглата около душата ти...

Маски

 Страх те е от улицата, защото не познаваш живота. Собствената ти искреност те плаши и предпочиташ маската, която ще ти създаде сигурност. Усмихваш се с една изкуствена усмивка - ставаш член на обществото именно с тая превзета усмивка. Истината понякога е неадекватна на средата. И тогава трябва да я забравиш... Или поне да не я изразиш... Но искреният човек се вживява във всичко... Дори и в лъжата. И така, ти заживяваш с лъжата, а другите само се обличат в нея...

 Каква е ползата от това?

 Полза няма. Има само вреда, но ти не знаеш това в тоя момент. И няма кой да ти го каже. Такива неща не се казват.

Трябва ли

 Нима истината трябва да се накъсва на парчета и всеки период от живота си да избираме различно парче?

Дали сме емигранти

 Не трябва да се чувстваме емигранти в собствената си родина, която все още има претенции да ни бъде такава. Но всъщност кой е виновен за създалото се положение? Историята се прави от хората, тя не е мъртва и може да се промени.

 Думата "съвременност" не означава и не трябва да означава "асимилация". Унифицирането води до безличие и затъпяване - всеки вид унифициране - културно, политическо, безкултурно (некултурно) и т.н.

 Стремежът ни към по-добър живот не трябва да бъдегрубо експлоатиран, не трябва да се пренебрегва.

 Категориите "добро - зло" не трябва да бъдат напълно разграничавани - назидателността е вредна, не по-малко от безпринципността. Зимата не е лято, макар че и в нея понякога има топли дни.

Средствата за постигане на целта

Трябва да обичаш освен целта и хората, които трябва да постигнат целта. Това е най-трудното и най-човешкото. Именно хората определят средствата, с които да се бориш за целта.

Грижи

 Сега за нея всичко се забравя. Даже клюките се предават шепнешком.

 Защото е важно лице.

 Тя може да не мисли, не само когато мълчи, но и когато говори.

 Но всяка нейна дума е закон.

 Тя иска хората да работят. Но как да проследи един процес, като нищо не е работила, а цял живот се е учила да говори, каквото се случи, но винаги по темата и никога в ущърб на висшестоящите? За нея честният диалог е непоносим.

 Но тя умее да понася лъжата. в нея топи лъжицата на своето вдъхновение, очарование, глупост, невежество.

 За нея парите и властта струват нещо, а лъжата вече се е превърнала в празна кутия, която се пълни с печалбите.

 Когато се почувства слаба, си спомня, че някой нещо й дължи.

 Този някой винаги изплува изневиделица пред очите й. Тя се хваща за него, за първия срещнат без връзки подчинен, защото е разсеяна, но не чак толкова, че да забрави главното.

 

Приятелството и любовта

 Какво е приятелството, какво е любовта?

 Те преливат, както в скачените съдове течността.

 Приятелството също е любов.

Тартюф

 Тарикатът, който винаги успява, но по чудо тук не успява - намесва се кралят.

Фауст

 Възвисяващият, възраждащият стремеж, щастието на познанието - това обягря неговата мисъл, която кове ежедневието му.

Йожени Гранде

 Едно наивно дете, обзето от манията да обича, едно момиче, което обича листата на дърветата толкова, колкото обича хората, едно пълноценно чувстващо същество, дарено с непълноценен живот.

Цели

 Колко лесно определяме целите си понякога - случайни, ефимерни, бременни с моментно настроение цели.

Какво е справедливост?

 С какво може да се сравни тя?

 С пламъка на огъня или с феерията на падащите снежинки?

 С белотата на снега или с острието на ножа?

 С полета на птицата или с монотонната песен на машината?

 С изригването на вулкан или с пълзенето на мравки и костенурки?

 Бавно или бързо се стига до нея?

 Кой овладява най-добре справедливостта?

 Чий глас има сила на внушение, т.е. успява да бъде убедителен, понесъл нейното знаме?

 Пари ли пръстите на знаменосеца, на факлоносеца?

 Тупти ли сърцето му в унисон с вещия и предизвикателен огнен знак? 

Приятелството и животът

 Приятелството може да възражда. То може да те изведе от гората на съмнението и полето на лековерието, да ти даде увереност в деня... То се базира на откровеност, която не досажда, а окриля.

 Това е любовта на духа.

 Това есмисълът на живота - приятелството в общ план.

 Животът е къс. Освен това не всеки го чувства цялостно, докато е жив. Някой държи в ръцете си отломъци от живот, а животът на друг прилича на пълноводна река.

 Кой е живият, истински живият?

 Този, който още не е смъртоносно ранен от примирение, този, който рискува.

 Този, който не рискува, не е вече жив.

 Този, който мисли повече за това, което няма да стане, отколкото за възможното, също не е достатъчно жив.

 Този, който обича само лоши филми - също.

 И този, който обича сеира. Който яде чужд хляб, на чужда трапеза. Тичащият след заминаващия влак и неподвижният, апатичният са еднакво мъртви.

 Да гризеш сух хляб, е проклятие, но да стоиш гладен, е наказание.

 Да те уличат в лъжа, е беда.

 Но да нямаш приятели, е най-голямото наказание.

 Тогава нищо не те радва... снегът не вали за теб, никоя птичка не пее за теб.

 Всяка дума е премерена - и пак няма полза.

 Няма излизане от положението...

 А нови приятели трудно се намират, ако нямаш стари...

 Песента е тъжна.

 Виелицата на живота те обгръща плътно и бучи в ушите ти: "Нещастник... Неудачник... подлец..." Това е наказанието за престъпена клетва, за излишна дума.

 

Погрешните представи

 Времето днес е хубаво. Няма слънце, но въздухът е мек, чист и приятен. Но все пак нещо ти пречи да дишаш. Това са погрешните представи.

 Те не идват изведнъж, не ни затрупват като лавина. не бягат по следите ни, а ние ги търсим, сами плащаме луди пари за тях, за да си кажем някой ден - тежко е с тях...

Вярата в себе си

 Когато човек не вярва в себе си, той не може да повдигне дори една сламка от земята.

 Кой може да ни подобри живота?

 Разбира се, човек от друга планета. Идва и казва: "Аз съм спасител. Идвам специално за теб". А ти да му кажеш: "Благодаря, точно това чаках."

 Доколко човек има право да изисква от себе си и от другите? Доколко има право да бъде "алчен" за живот, пари, вещи и любов? Доколко има право да изразява собствените си справедливи претенции към живота? Ами ако животът съвсем не го пита какво мисли той?

 Лесно ли е в днешно време да вярваш в себе си?

 Кое ни дава основание да бъдем силни, кое ни прави слаби?

Празната надежда

 Тя, която топли човешките умове и украсява хоризонта на бъдещето, прилича на медоносна пчела, за която не знаеш нищо. Каца отначало там, където трябва...

 Но после не знаеш къде ще кацне.

 Облаците по небето разнасят тази надежда надлъж и нашир и накрая от нея не остава нищо или почти нищо.

 Тя не става за нищо - нито за ядене, нито за пиене, не върши работа, не те уморява, може би само мечтае с теб до момента, в който вече не ти е до мечти.

 Тя не дава смисъл на живота ти, не те прави с нищо по-богат. Но си мислиш, че ако някой ти я отнеме, извършва спрямо теб страшно престъпление.

 Със сълзи на очи ти се молиш да ти бъде запазена тя, празната надежда.

 Поне да я имаш за всеки случай. Макар че не става за нищо. Въпреки че сама може да отлети.

 Все пак тя е напоена с поезия, благоуханна, сладостна, крие обаянието на вечно новото.

 Ти можеш дълго да говориш с празната надежда.

 Можеш дълго да й разказваш своя живот. Тя те слуша мълчаливо, дори кима с глава, разбира те от пръв поглед. Но нейните думи се побират само на един ред.

 Но всичко може да рухне от един повей на вятъра.

Клетката

 Клетката... Най-големият враг на човека. Преждевременна смърт, излитане в безсмислието.    Клетката - най-страшният край на човешките мечти за щастие и свобода. Най-жалкото обитаване на земята. Най-мъгливото време.

 Всъщност не е ли клетката това, което най-много ни пречи да достигнем целта?

 Какво е клетка?

 Всичко, което не обичаме и не ни обича, което затруднява дишането и предизвиква сърцебиене, всяка трудност...

 Не, едва ли всяка трудност е клетка.

 Клетка е това, което ни убива. Бавно, точно, неумолимо. Дали това е алкохол, дрога, безразличие, дали е глупава заблуда или мързел, невежество или самомнителност - няма значение.

 Важни са фактите.

 

Разминаването с целта

 Разминаването с целта често блазни онзи, който няма цел.

 Тогава той се спира под някое дърво и гледа клоните му, мъха по кората, младите филизи и разсъждава върху короната. Дори се сеща за годините му. После той тръгва по пътя, но вижда една пейка, която решава да почете с вниманието си. Вече седнал на пейката, чете табелата отсреща: "Място за пушене". Спомня си, че и той има цигари. Вади гии си запалва една. В това време минава една жена покрай него. той я оглежда от главата до петите, в лице и гръб, после всмуква от цигарата си, сякаш нищо не е било.

 И всъщност нищо не е било.

 И така всеки ден.

 Но се случва да се размине с целта и този, който върви направо към нея. Ако е набрал прекалено голяма скорост, при удара с целта тя го блъсва в челото и той рикушира в някоя странична стена. А човекът си мисли, че е стигнал целта. Но целта може да се подмине по няколко начина.

 Има и друг случай.

 Върви си някой бавно срещу нея, мисли, смята, трупа опит и знание, не се отклонява, но в един момент тя се загубва от погледа му. Отдалечава се.

 Възможно ли е, ако не всички, поне половината ти усилия да бъдат резултатни? Казват, че най-важното било познаването на действителността. Но нали около нас всичко е действителност - и вазата, и масата, и хората, и книгата.
 Тази, която най-много ти трябва - казва ти един вътрешен глас. Вслушай се в него. Иначе заприличваш на птиче, току-що затворено в клетка, което не знае накъде трябва да полети, за да излезе..., а и всъщност едва ли има смисъл да лети, щом така или иначе е в клетка.

Истината

 Истината понякога е в мълчанието. То говори толкова добре.

 Стои и ни гледа - мълчаливата истина. И ние си задаваме въпроси мълчаливо, а отговорите стоят в нас.

 А в кой момент истината става лъжа?

 Коя истина е полезна?

 Истината на този миг - или на другия?

 Мисълта, която ни радва, или тази, която ни натъжава?

 Моята - или твоята истина, твоето цвете в нощта? Дългата като китайска стена истина или тази с форма на нож, бляскава като острието му?

 От коя истина всъщност имаме нужда, за да бъдем истински... и утре - нали в това е всичко - какви ще бъдем утре?

 Днешната истина, ако се опира само на своите моментни изригвания, не е ли просто самоизмама?

 А възможно ли е истината - такава, каквато е, напълно вярна и примерна, точна, ясна и логична, да се окаже в един момент ненужна като стара отесняла дреха, забравила собственика си?

 Играят ли роля чувствата в определянето на истината? Коя истина обичаме - удобната или мъчителната? Добрата или... грубата?

 Струва ми се, че истината се мени с времето и ние се меним с истината.

 Тя ни облича и в същото време разкрива. Тя ни разказва приказки, които никога не сме чували, а после ни пита - харесват ли ни?

 Невинаги ние знаем дали ни харесват приказките, които ни разказва истината.

 Можем ли да бъдем винаги себе си? Не зная.

 Бягайки от себе си обаче ние все пак стигаме до истината и я прегръщаме с две ръце, дори когато падаме върху нея.

 Истината ни обича. Остава само да я заобичаме и ние.

 Това е трудно само на пръв поглед. Защото истината крие възможности. Тя никога не е само "да" и само "не". Тя е "да" и "не" едновременно. Това са двете релси, по които се движи тя.

 Има ли предателство в истината?

 Мисля, че няма. Предателството е някъде далече, подобно на облаче, което слиза от небето и каца на рамото ти, а после ти се моли с треперещ глас да извършиш нещо, което не ти е присъщо (всъщност всичко ни е присъщо, но в човек има и етика, която му казва "не" - това не е твоето лице, с което се събуждаш сутрин, не прави това, което си мислиш, че правят всички в подобни случаи - пък и те едва ли го правят).

 Лицето на истината е като лицето на Мадоната. То е свято, където и да се намира.

 Чертаеш образа на небето и виждаш, от него се отронват само капки синева, поръсват листа с индиго и ти задават въпроси.

 Въпроси, които не са в твоята компетентност - и все пак, може би - са...

 Защо не се опиташ да отговориш на въпросите? Имаш ли нужда от тях?

 Аз лично предпочитам безкрайните въпроси - тези, които имат дълбочина. Винаги съм се прекланяла пред дълбочината - не от кокетство. От симпатия.

 Добррият човек не обича да смята на всяка крачка колко дава и колко получава. Той просто дава. И в това, мисля, той прилича на истината.

 Истината не е счетоводител и не държи сметка за дребните неща, за блатото на подробности. Тя вижда нещата в цялост и ги рисува пред очите ти. Тя може и да е зелена, но има оня чар на нещата, които никога не свършват. Защото все пак има неща, които не свършват.

 Не е лесно да намериш верния тон, с който ще изречеш истината.

 Може би всъщност това е най-трудното.

 Не ликувам, когато губя приятели - но още по-малко ликувам, когато губя истината. Защо трябва да я заобикаляме? Какъв е този донкихотовски подход, наречен такт? Нямам нищо против такта - израз на възпитание, но когато става дума за съществени неща, какво общо имат тактът и всички трактати за благоприличието?

 Не отиваме ли много встрани, когато си говорим само с такта, благоприличието, общите положения и принципи?

 Принципите не се изразяват в това да влезеш в една църква и да повтаряш непонятни молитви, а в това - да запееш за доброто с цяло гърло, без да щадиш себе си, търсейки облаги от небесните или земните светила.

 Истината е независима. Тя има форма на листо, което никога не е едно и също в различните ситуации.

 Тя е непредсказуема. Освен това е добър приятел. Приятел, на когото можеш да кажеш: стига, дотук. Засега.

 Но поне замълчи с уважение пред нея, ако нямаш сили да я понесеш. Защото ако не го направиш,светът ще ти се види тесен, стар и грозен.

 А според мен той не е такъв в действителност.

 Аз си имам своя концепция за света, която се различава от тази на песимистите - умея да се радвам на нещата такива, каквито са и не искам столът да говори, нито масата да пее.

 Достатъчно е, че ги има. И това е нещо.

 И то - добро нещо.

 Всичко друго е патетика без смисъл, музика без съдържание, аромат без трайност.

 Поезията на мига блясва само там, където има истина.

 А истината е това, което не се разлива, не се чупи и не досажда... прекалено много, като мен сега...

Лъжата

 Не го прави, не отивай при лъжата. Тя е нашата робиня, която ни заробва, ако й се усмихнеш. Не се усмихвай на лъжата, тя не заслужава това. Остави я да се стопи, в дъха на истината е смисълът на нашия живот. Не тичай след лъжата - не знаеш къде ще те отведе. А тя не обича да я водят други - само показва пътя с длан, с очи, с премислена дума...

 Лъжата, която тежи повече от истината, е нашето всекидневно ядене. Но ние нямаме нужда от него.

 По-лесно бихме живели на оная планета, която се нарича откровеност.

 Самотата не е дар божи, но се възпитава с много труд, постига се с майчинските ласки на лъжата.

 Не избирай този път за себе си.

 Тя е безумна - самотата на заблудата.

 Не искай котката да говори, не карай книгата да мълчи - и всичко ще бъде наред.

 Приеми истината...

 Но все пак, коя е тя?

 Знам едно - не познава насилието, обиците й отиват, само когато са направени от естествени материали.
 Приеми всеки и всичко такова, каквото е и тогава ще бъдеш доволен от себе си и другите.
 Опитай се да се откажеш от всички претенции, които не отиват на нещата. Очисти нещата от пяната на претенциите, научи се да разсъждаваш просто и мъдро, без да се самоизтъкваш напразно - и без да се подценяваш излишно.
 Казано е, всеки камък тежи на мястото си.

Догмата

 Кое обичаме в крайна сметка повече - деня или нощта? Това, което ни дава светлина, блясък, опиянение или мрака на нашите надежди? Но нима надеждите помръкват? Нима те имат край? За мен оптимизмът е дума с голяма буква. Защо мисля така? Защото вярвам в доброто, да, вярвам в доброто начало на човека. Вярвам в късмета, във възмездието, в способността на човека да превъзмогне пустотата, безводието на душата си и да се разлисти като пролетно дърво с чудни цветове, ако попадне на подходяща почва. А "почвата" е мястото, откъдето тръгват децата - децата, които носят в себе си мир, радост, упоение.

 Мразя догмите, защото в тях няма мир, радост, упоение, няма деца и добро.

 Догмите са като сухите листа, които падат в есенно време по земята. Всеки, който се е обрекъл на някаква догма, рано или късно ослепява.

 Ослепява за света.

 И започва да поучава. Но това не е чистото поучение на знаещия и можещия - това е поучението на догмата, която е краят на всички начала. Краят на знанието.

 Кралят на безразличието - това е догмата.

 Страхувам се от догмата, която ще ми каже - ти не си права - когато съм права - и обратното.

 Догмата ражда предателството.

 И помислете само - има ли приятелство, основано на догма? Живо ли е то? Покажете ми го, ако го виждате. Аз не го виждам и не знам къде би могло да живее то. На кой свят? На коя земя - долната или горната? Или някъде по средата?

 Пригответе се да изтърпите всички лишения, ако сте приятели на догмата. Разбира се, може и да се живее с хиляди лишения, ако обичате истината - но то не е същото, а е породено именно от догматичната среда, в която дишате.

 Разчупвайки догмата, ние правим услуга първо на себе си, а после на другите - отнемаме им правото, т.е. усилието да ни лъжат всекидневно. Даваме им възможност да бъдат искрени и да дишат по-леко с нас. А това е полезно за всеки.

 Догмата е като крава, която всеки дои, без да знае, че тя не дава мляко.

 Млякото е лукс, като истината.

 Истината би трябвало обикновено да звучи весело. Но защо хората не обичат да се смеят? Страхуват се от нея ли? Но тя не е тъжна, тя е безсмъртна.

 Дори само фактът, че тя е безсмъртна, е успокояващ. Хубаво е все пак да вярваш в нещо, нали?



Хрониката на илюзиите

 Остави живота да говори за себе си - не говори ти за живота, гледайки в празното пространство пред себе си, потъвайки в комплекси, предубеждения, улики и твърдения.

 Научи се да чуваш това, което ти казват, и това, което не ти казват. Отсей важното, а думите не слушай като единствена мелодия - приеми ги като вариант на съществуващото. Може би - съвсем не оригиналният. Хрониката на илюзиите убедително ни мъчи, но в наша власт е да я пренебрегнем.

 И защо да не го сторим? Нали така само ще се доближим до истината - реалната сила в нашия живот.

Празниците

 Празниците са цветята в нашия живот, усмивката на утрото. Празникът показва, че животът си струва. Празник е да чуеш хубава дума, празник е да обичаш и да вярваш в себе си.

 Празник е също и това - да вярваш на другите, да чуеш хубава песен, верен ритъм, верен тон. Културата също е празник. Празник на културата е според мен това да умееш да общуваш с другите. Какво дължим на културата?
 Преди всичко, тя е това, което ни изгражда - като започнем от добрите взаимоотношения и свършим с въображението, обогатено с много знания, които осмислят живота ни.
 Празникът може да съществува и без фанфарна музика. Феноменалното на празника е в това, че съществува.

 Празникът започва с добрите намерения и свършва там, където свършва свободата.

 Празник е денят, в който слънцето грее по-силно от друг път, птичките пеят и въздухът звъни.

Старите песни

 Ето ги, старите песни. Пускат ги по радиото.

 Зората се розовее... Листата ухаят. Зеленината е изгряла преди деня. Музиката привлича съзнанието като магнит, като откровение, като глас от вечността. Полъхът на вятъра разпръсква в мислите ти аромата на детството. Любопитните очи, чарът на непознатото. Белите летни дрехи, подчертаващи мургавината... Стиховете на Пушкин във въздуха, в плясъка на вълните, в скалите и небето.

 Това, което никога не е било, но щеше да бъде.

 Тъмнината, която попива всички светлини и загадки и сама е загадка.

 Времето, когато всичко ти е ясно и нищо не ти е ясно. Когато си сам и си с всички.

 Старите песни... Един вълнуващ танц, който ти дава да познаеш щастието и всичко останало в едно разминаване с действителността, една размита мечта в страхове, шокове и прекалени желания.

 Една самозаблуда, едно приятелство, едно самобичуване.

 Времето, прекарано с другите.

 Старите песни.

 Глупостта, романтиката и всичко заедно... Песента, която се сипе по шосето, която пада от дърветата, блясъкът, който прониква в колата, едно лице, което ти е чуждо и близко, две очи, които питат и разказват, едно уморено лице на човека, който не ти говори нищо отегчително, един човек, който винаги се усмихва и смята за свое задължение това. Който понякога казва, че е тъжен, но ти не вярваш...

 Не те интересува.

 Ти не го обичаш.

 С него си просто така...

 За разнообразие...

 Опознаваш света и себе си, разпитваш го за мъжете. Той ти казва истината. През цялото време мечтаеш за Него. Дори ти се привижда на стъклото и скачаш. Но не е Той. Някаква светлина...

 Ти виждаш другия в нощта, виждаш го в снега, снежинките се топят по раменете му. Той се усмихва. Той е най-непосредственият човек, той успяваше да те разсмее и да те направи сериозна, истинска. Старите песни...

 Той беше обречен на провал. Може би затова го обичаше, както всички такива. Обичаше хората, които наистина се нуждаят от някого.

 Които могат да говорят с тебе и успяват да ти кажат нещо. Хората, които намират истинската дума.

 В моментите, когато могат да ти я кажат...

 Нима всичко се изтрива и ние си отиваме безследно?

 Безследно изчезваме в нощта?

 Мога да пускам една и съща песен сто пъти.

 Това прилича на пролетния вятър в пролетен ресторант, привечер, когато залезът гостува на масата ти.

 Но не мога да правя нещо, което не обичам.

 Старите песни...

 Старите песни, с които се залъгваме, за да не направим нещо ново.

 Улицата, която говори.

 Улицата, която мълчи.

 Това е старата песен.

 Красота, която се влива в новата. Тревите се огъват и изправят.

 Хиляди пропуснати шансове.

Влакът на бъдещето

 Така много се страхувам, когато мисля за бъдещето, защото не зная дали с чисто сърце ще мога да кажа някой ден: "Аз наистина работя за бъдещето".

 Защото всички ние работим нещо, макар и не много майсторски. Боли, когато правим грешки. Поне мен винаги ме боли.
 Кое ще вземе в себе си влакът на бъдещето - мисля, че всеки може да отговори с няколко съществителни, взети от вестниците. Но се питам - какво ни помагат думите в тежки и важни  минути, в минути на тъга? Нима в бъдещето ще отидат едни издялани от камък добродетели?
 Нима то няма да има по-добро сърце и по-благородни очи и няма да каже:
 - Ти, човече, макар и стар, и негоден вече, аз те вземам при мене, защото в моя свят трябва да има всичко - и черно, и бяло; и млади, и стари; и добри и лоши. Пък... каквото сабя покаже - и бъдещето ще си послужи с думите на Ботев.
 Така ли ще каже то?
 Кой знае, аз се страхувам, че бъдещето ще бъде по-различно, отколкото сме очаквали. Живеем в сложен свят и изпитваме различни влияния, ставаме жертви на заслепление и страдания. Сега на преден план стои въпросът как от нищо да стане нещо и ако е възможно - от него да не остане нищо. Това, за съжаление не е само игра на думи, макар да е и това.
 Много често гледам към едно безсмислие - и то също ме гледа и невинаги имам чувството, че това са приятни котешки очи. понякога се питам: защо преди да направим някоя голяма държавна беля, не помислим, вместо после да търсим похвати за усъвършенстване.
 Трябва да се променят някои условия, защото иначе остава рискът да променяме някои хора (по-самокритични) до безкрайност. Дотам, докато загубят собственото си лице и дори в огледалото то започва да им се струва чуждо.
                                                                                              1987 г.

Навикът да губим посоката

 Мисля, че много хора с времето придобиват този вреден навик. Това става наглед случайно, а може би не е съвсем така. Сигурно в началото е имало опит да загубим пътя. Аз поне си спомням съвсем ясно, че при мен така започна всичко. Отначало се опитвах да повървя не в този посока, която според мене беше най-вярната, а в някоя друга, за да си докажа, че е неправилно избрана. Доказателствата от подобен род ми доставяха удоволствие.
 Сега се радвам, ако мога да улуча верния път, вярната посока. Това наистина ми носи голяма наслада. Защото навикът да чувствам, да зная и да следвам истината е позатъмнен. Инстинктът, който има детето за правдата, залиня. Изработиха се представи, които ми рисуват света твърде неясно и няма за какво да  се уловя.
 Какво представлява навикът да губим посоката?
 Това навярно е нещо като полусън, като хипноза.
 дори плочките покрай къщата, когато стъпвам по тях, пеят така, сякаш ми казват: "Отиваш назад". Не само птичките ми намекват, че времето върви. Не чувствам ритъма, диханието на пролетта, пролетния вятър, цъфтежа на дърветата, движението на влака.
 Нима животът е спрял?
 Може би той спира заедно с нас и гледа от същото малко прозорче, което му препоръчваме ние самите, препоръчвайки по този начин и себе си.
 Един ден реших: "Трябва никога да не забравям, че има добро и зло. Трябва да зная, че те стоят близо едно до друго, но се различават".
 И ето, аз се опитах всеки ден, всяка минута, всеки миг да ги различавам, да бичувам, да превъзпитавам и възвеличавам.
 След известно време се почувствах като празна стая, в която се чува кънтене отвсякъде, падаха стени. Тя не само беше празна, дори не беше стая. Беше нищо.

Изключенията

 За да приема изключенията, които ме шокират, измислям хиляди нови правила само за тях и забравям главното. За момент се успокоявам, игнорирайки изключението като такова, превръщайки го в правило... Това правя понякога и заради другите, които ме молят с очи:

 - Повярвай, аз съм прав.

 Вярвайки на човек, който се лъже, стигаш до такъв подход към явленията - а именно: да приемеш изключенията за правило, а правилото за изключение...

 И така, единият начин да изглупееш може да е продиктуван от доброта.

 Но, естествено, има и други начини.

 Затваряйки си веднъж очите за фактите, почти е невъзможно да ги отвориш пак.

 Сама зная, че този навик (за който стана въпрос по-горе) е причина за много излишни действия и притеснения.

Медитацията

 Понятието "медитация" всеки разбира по своему. Поемата, рисуването, любовта също са вид медитация - в мига на съвършеното общуване. Всъщност съвършеното общуване е това, от което имаме нужда. Но аз не мисля, че то е възможно в разнопосочното човешко обкръжение. Именно затова медитацията се осъществява в самота - подробностите липсват.



Болестта на предразсъдъка

 Всички ние сме болни от предразсъдъци, може би дори обичаме да бъдем болни именно от това. Харесва ни да проявяваме еднообразен снобизъм по отношение на всичко, което е по-различно от самите нас. Някои дори в това намират смисъл на живота си. Но невинаги този опит остава без последствия. Наистина, нужна е голяма сила, даже и за злото. А тези, които по природа не са зли, а само невежи (в смисъл ограничени) заплащат понякога скъпо за своето късогледство. То им пречи да видят път, който би ги извел там, където биха искали да отидат. И не само това, нашето тяло също познава доста пътища на самолечение, но ограничените хора не ги знаят, защото тялото им също е ограничено...

Ролята като изход

 Понякога ние играем роли. Всъщност - правим го често. Но въпросът не е само в това - важното е какви роли си избираме. Знаете ли, понякога ми се е случвала хора, които са твърде подобни на мен, да ме възприемат като лице от "противниковия лагер". Заради ролята. И това ме е разсмивало. Показва колко е бедна мисълта ни. Не можем да различим бялото от черното, а какво остава за нюансите... Оттук произлиза и скуката в нашето общуване - повтаряйки непрекъснато шаблони, заприличваме на роботи. Не изпитваме нищо освен отрицателни емоции.

 Навярно е необходимо да пробваме съвсем съзнателно (защото иначе вживяването е неизбежно) - някаква роля - за отпускане, за опит и поука.

 Каквото и да се случи, остава ни ролята - поучителна и весела история.

Различни значения

 Да, ние говорим непрекъснато. Говорим, дори когато мълчим - с жестове, мислено. Изразяваме нещо, за което твърдим, че е наше мнение.

 Всъщност имаме ли мнение за нещата или просто така изглежда?

 Защо винаги, когато осъдя, имам чувството, че изричам лъжа? Може би думите са несъвършени? Или ние се губим в тях като в чужди дрехи?

 На брега на морето, до плискащите се вълни, под ласката на слънцето, ние чуваме други думи - не тези, които използваме в големия град, в малкото село, в стаята затвор.

 Ние не знаем къде се намират истинските думи. В мигове откровения, когато улучим някоя точна дума, ние се чувстваме богове. Но колко кратко трае нашето доволство!

Да имаш много

 Какво значи: да имаш много...

 Да се радваш на утринта, на дърветата и на небето, което пее някаква безкраъна песен?

 Да обичаш измамата, да се люлееш в нейните мрежи, докато усетиш, че в ръцете ти са останали само една-две риби на случая, неуспели да избягат?

 Да имаш много... Но какво именно...

 Точно в това е въпросът...

 Всеки си задава тоя въпрос често, може би всеки ден, пита се: колко имам аз, колко има другият, кой има повече от мене и защо? И защо има повече от мене? Но отговорът никога не е обективен. Правото на другия рядко задоволява питащия. Той предпочита не обяснение, а обвинение, даже не истинско, градивно обвинение, а съмнение в чуждото право за притежание на нещо, което за самия притежател често е нищожно, а може би дори не съществува или поне не му носи щастие.

 И това съмнение в чуждото право понякога придобива небивали размери, простира се дори върху най-близките.

 Под егидата на благопожеланията и добросърдечието се промъква завистта с един голям нож и нанася безшумно рани...

 За по-сигурно...

 Пък и в крайна сметка на чужд гръб...

 А ние си мислим, че винаги казваме истината. Истината за чуждите права, но никога за нашите... Ние винаги имаме право. Присъстващите правят изключение. Къде е логиката на това правило?
                                                                                       1987 г.

Живот, вдъхнат от книгите

 Уханието на тревата сутрин и в мрака, чистотата на снега и чувството за безкрайността на небето. Необятността на човешкия интерес.

 Мечтата на книгите.

 Тя те понася, преди да разбиреш какво е искал да каже авторът. Неговата идея понякога те завладява по-слабо от симпатията, с която рисува някой герой.

 Усет за реалност... Кога го придобиваме? Книги се четат и в детството. Защо четем книги? За да не спим нощем, мислейки за героите, за себе си и другите  или за да спим по-добре? Какво е предназначението на литературата?

 Детето... Търси приключенска литература.

 Юношата. В книгите търси отговор на въпросите, отнасящи се до битието. Опитва се да открие себе си и света. Храна за младежа са вълнението и светлините. Той тича след някоя мечта, докато изпита силата и устойчивостта й. Младежът - целият е мечта, осмисля всичко и дори... празнотата. Нещата от живота са светещи сфери в неговото познание. Прегръща един образ като модел за подражание. Става негова жертва.

 Затова е важно какви са образите в книгата.

 Пламтящото дърво с илюзиите никога не изгаря напълно. И все пак - колкото по-малко илюзии - толкова по-добре. Но има ли сила човек да се откъсне от тях?

 Образи на герои и страни, на страсти и безразличие. Дори безразличието пари в книгите с огъня на авторовия контекст.

 Дон Кихот, Фауст, Татяна.

 Искаме книгите да ни помогнат, за да бъдем разбрани, оценени, почувствани.

 Дори понякога търсим мъглата. Сиво, блестящо небе. Мъглата приляга на хълма. Изнизват се в нея сънищата.

 Поезията.

 Птиците полягат върху залеза.

 Изтяга се върху дървото слънчевият лъч, трепти в клоните, пробожда земята.

 От какво се интересува човекът, който чете книги?

 Преди всичко, той търси щастието.

 Търси топлината, протегнатата длан на писателя. Писателят не трябва да е затворен в себе си като вино в буре, но той трябва да разлива навред опияняващата сила на своята любов.

 Стъпките по тротоара са на отминали преди малко хора. Кои са те?

 нека писателят ги назове.

 Атмосферата в автобуса е такава - нека той я улови и запечата в своите страници.

 Той ще има има нашата преданост, ако ни бъде верен, ако разбира нашите мисли.

 Денят е към своя край. След малко ще взема книгата. Ще ми каже ли тя - защо съм...

 Времето отгръща своите листове. Календарът записва годишнините, конференциите, постиженията в деня. Постиженията на душата ще опише книгата. Ще бъде ли богата тя? Ще задържи ли моя поглед или той небрежно ще се отмести към телевизионния екран, където показват поредния филм?