Що е справедливост?

ЩО Е СПРАВЕДЛИВОСТ?

 С какво може да се сравни тя? С пламъка на огъня или с феерията на падащите снежинки? С полета на птицата или с монотонната песен на машината? С изригването на вулкан или с пълзенето на мравки и костенурки? Чий глас има сила на внушение, т.е. успява да бъде убедителен, понесъл нейното знаме?

 Пари ли пръстите на знаменосеца, на факлоносеца? Тупти ли сърцето му в унисон с веещия се предизвикателен огнен знак?

 В утрото, когато се възраждат всички надежди и въздухът ухае на пролет, във вечерта, когато пада мрак и светват прозорците, какво е правдата?

 Едно намерение, една потъпкана истина, сгънати в чантата листове, отворени към света длани или музика? Дава ли сили или сразява като гръм?

 Кого да срази, кого да подкрепи? И кога?

 Достъпна ли е за всеки? 

В полето

В ПОЛЕТО

 Този живот, който е може би ПТИЦА или някакво крило на пеперуда, в безумна нощ очите си затваря, както растение листата си затваря нощем, а КУЧЕТАТА ЛАЯТ.

 ***

 И какво от това, ако твоето мнение се различава от моето, а неговото – от цвета небесен... Не дишаме ли всички този въздух, упоени от факта, че сме още ЖИВИ?

 ***

 Тревите не знаят, но се надяват. Ние знаем и се надяваме. Смисълът знае и се надява да промени факта, защото така му харесва – нали историята е начало на догадките за другото?

 ***

 Меланхолията е дете на зимата, а сушата – следобедна утеха. Говорят си в нощта безмълвните от разстояние и само пристанът ги слуша търпеливо.

 ***

 В буквата е скрита красотата на гласа, на словото, Уханието на чудото с коса от жито. Песенни очи отваря небосводът и желае прошка за преминало и вечно, било и небило се преплитат като в кошница, от която само светлините виждаш – падащи звезди – семена в пръстта.

 ***

 Земята -  майка необятна казва ти Защо на недоверието, Шепата ти пълни с Блян. Полето Свети.

 Сигурно съм Там – в полето

 ***

 А може би не е вярно, че всичко е наред и не е ли съмнението Край на всички въжделения? Не е ли то паничка празна за слепеца, а за другите -   безсмислен кръст, на който всеки себе си разпъва от приличие и святост запретени, Защото в дивата река на дола, спомням си, нямаше за Края нищо

 ***

Краят не е там, където пръстите го търсят Спуска се по склона и намира сипеите просто по Инерция. Краят е затишие и временна почивка. Пътят си върви, а дирите остават като снежинки бели, като есенни листа блестят в дъжда, като магичния фенер на светещи вълни примамват.

***

 Защо ли се страхуваш от развръзката, която е начало на Действителната връзка? Само патиците плуват уморени от тъгата! Ние сме родени за тъга, в която дишаме по-чисто, свежо, с трепетно лице!

 ***

 От думите, изригнали неистово, се носи музиката и в ръцете й се стели светлина. Пътеката, която ни отвежда до дървото, не е измината докрая. Листата живи са и в клоните сме ние с листата до тревата, от музиката – нови. С уханието на лято, нас есента разлиства. Посипва пепел необятът – синя и падат по главите ни зърна от истини. Добрата роза ни разбужда.

 ***

 О, ритъмът така подвежда! Незнайни са цветята. Рибите сънуват своя воден път, а лястовиците – летят. Рисунката е само вопъл, а тишина не съществува. От мислите си никой всъщност не е успял да се укрие. Тревата, малките мушици, бездомни пеперуди разказват нещо под небето, а то за всички нас не стига. Живеем всякога под покрив и покрив мислите достига. Живеем ли сега, се питам, а отговорът не долита.

 ***

 Как да докоснеш чудото, което се изплъзва изпод пръстите и търси новото, нечутото? На чудото съдба е вятърът. За старото не знае нищо. Бих искала да видя пак Звезда, която си мълчи и кротко линиите гали, в мъглата на нощта тежи.

Правилният път The right way

Какво правим, когато... Когато нещата вървят назад... Когато нещо е постигнато, а после колата се обръща или сменя посоката... Виновен - невинен, борба - пасивност... Това ти ли си? Знаеш ли какво искаш и как да го постигнеш? Щом хората се самозапалват в тази държава, значи не само ти си виновен. Но ти продължаваш, вървиш по своя път, всеки ден правиш нещо, въпреки всичко. Кой е правилният път, правилният изход, къде са отговорите? 

 Има ли правилен път, има ли отговори? 
 Ами сигурно има. Колкото и да е трудно.

Опиатите

Това, към което се стремят мнозина. Това, което мразя, несъмнено. В опиатите няма надежда. Те са гласът на случая. Случаят, който няма очи, поне за този свят. И никога не е имал. Невежеството, което е търсено. Самоизмамата, която претендира, че е прозрение.

 Приличат ли опиатите по нещо на снега, който пада вън? Имат ли нещо общо с утрото? Те са най-сигурният начин да загубиш себе си задълго и може би завинаги.

 Познавам хора, които търсят в тях надежда. Но те не намериха надеждата. Потопиха се в отчаяние, което ги превърна в маса, готова да помете разума.

 Някои смятаха, че опиатите им помагат да протестират. Става точно обратното. Тези, които се осланят на тях, протестират единствено срещу себе си. Срещу своята същност на хора, срещу собствената си вяра, срещу собственото си упование. Срещу музиката и бледолилавите петна на тишината.

 Те са най-сигурният начин да загубиш представа за времето. Развиват умението да помогнеш на враговете си да те смажат, умението да си създадеш врагове, ако нямаш такива.

 А вън пада сняг. Ще изтрие ли той стореното от опиатите? Бих искала да вярвам... Бих искала да приема снега като опиат - и всъщност го правя. Защо не? И снегът може да бъде опиат - при това - по-добър, по-нежен, по-красив. Снегът върши своето - радва ме. Покрива земята, оглажда покривите, светлее пред погледа. Денят започва отново. Аз и природата ставаме едно цяло. Всъщност това е неизменно. Гълъбът, кацнал на черния конец, излизащ от телеграфния стълб, ми е брат. И той гледа с почуда снега. Вълнува се от това, което става... Изчезва... А конецът още се люлее... Дърветата още не са изгубили своите листа. Макар и потъмнели, те обгръщат клоните им... А снегът вали, вали от това снежно небе...  
 Приказките ги разказваме ние. Мисля, че загадката е в нас, в неуловимото. В недоизказаното, не в излишеството. В снега, който се сипе като подарък в тая есен. В дима, който излиза от комина и танцува над къщата, докосвайки тухлите и таванската стаичка, целува ги и шепне, че им е нужен. Опиатът на тази снежна музика ми е нужен. Сърцето ми може да разбере това небе, лишено от облаци, потънало в омая.
 А дрехите, които светят на терасата отсреща? Нима домашният уют е малък опиат? Усмивката на бебето, сънуващо деня с въздишка?
 Опиатите на деня, опиатите на нощта - опит да докоснеш странното до себе си, дъхът на магичното, къде са те? А разумът? В него има много повече опиум, отколкото предполага всеки любител на разпространените опиати. Той е най-сигурната дреха на премереното безумие. За щастие - най-надеждната... Няма нищо по-прелестно от това да вършиш нещо, което ти доставя удоволствие. А несъмнено алкохолът и наркотиците те правят неспособен за това. Хиляди факти го доказват. Радостта да пиеш до забрава с някого в кръчмата   (независимо дали евтина или скъпа, това няма значение), се помрачава от глупавата походка, с която си тръгваш, и от главоболието, което ти остава за спомен. А жаждата, която те кара да тичаш към бутилката, забравяйки човешкия си образ, с какво облагородява? Има ли чар в думите на пияницата, който повтаря, че всички са му виновни, че той ще ги оправи и прочие?
 Несъмнено, той смята себе си за неотразим. И наистина - трудно е да се отразят тези "мъдрости", които изрича в миг на откровение. Никой не иска да ги поеме, защото те не казват нищо. Присъстващите чувстват, че са на някакъв безвкусен спектакъл, където си дават среща безсилието и лудостта... А този блестящ събеседник отсреща не млъква...

Майка на дърветата

 Тя е майка на дърветата, на всички деца от града, на улиците и бабичките, и пр.

 Така говори тя, сякаш от нея зависи тяхната съдба, сякаш всеки ден при нея отива едно дърво, една бабичка или дете и казва:

 - Госпожо N, аз имам проблеми, бихте ли ми помогнали съобразно вкусовете ми?

 След което гостът подробно разкрива своите пристрастия, вкусове и наблюдения...

 Ще си помислиш - тя по цял ден и нощ приема само гости. Не яде, не спи, не работи, не напуска тази приемна, където идват нейните доверени лица, дървета, кончета, облаци, за да споделят мъките си и да потърсят помощ.

 И все пак тя работи - мислено.

 Да, тя никъде не ходи, при нея идват планетите, мисли... Те се движат свободно. Защото и тя се върти свободно.

 Нали сега това е напълно естествено.

 А още по-естествено е ти плащат за това, мисли си тя. Тя само привидно вярва в нещо. Всъщност много практично следи за изпълнението на ред задачи. Добре, че хората си ги изпълняват, и при това, смирено.

 "Да се смиряваш пред кого да е - не е ли твърде много?", питаше едно дете майка си когато тя го учеше да се държи смирено с хората и с животните, за да не пострада. "Мамо, аз например обичам движението." "Обичай движението на вълните", каза майка му. "Пред него и аз бих се смирила." "А защо да се смирявам пред една патка?", повтори неразбиращо детето. "Нищо не знаеш за света, синко", огорчена каза майката. "Нима е твоя работа да откриваш разлики и да правиш преценки! Всичко тече, всичко се изменя, но нали помниш какво казва Ботев в "Хаджи Димитър"? "А слънцето пак пече ли, пече."
"Жив е той, жив е", каза детето.

 

Тънката граница

Тънката граница между почтеността и непочтеността... Ама наистина е много тънка... Както си говориш, усмихнато по християнски, изведнъж можеш да се окажеш въвлечен в нещо непочтено, без изобщо да се усетиш. Ти ще разбереш за какво става въпрос, но след време...

Проекции

 Тази музика, Лист, "Фауст"...

 Синева, синева, в която се издигаш, и синева, в която падаш. Гласът на небитието. Подземни дебри. Съзвучието на дяволски гласове. Екотът на преизподнята. Рогът на самотата и безумието. Полетът към никога невидени облаци. Молитвата на простата мелодия... Гласът на росата. Вечно живите пламъци на утрото, което върви със сигурна стъпка по брега на морето. Нозете на утрото потъват в мокрия пясък. Цветът на копнежа пронизва висините. Вечната любов като слънце и вятър обгръща пясъка. Развихрят се горните му пластове, утихват. Вода, която се усмихва на щастливия, това е морето. Мисля си, щастлив е, който намери себе си...

 А после гъстият лес. Хорът на цветята. Трополенето на камъни, сипещи се в пропастта. Безлюдната тишина. Снегът, който е корито на мълчанието. Песента, която е легло на уморената радост. Но истинската радост е само на шега уморена. Стълбата на деня, която изкачваме с упорит труд, с поглед в бъдещето, това е нашият живот.

 Мелодията на надеждата, която се разраства. Хладината, която идва от ябълковото дърво. Песента, която обира плода от дърветата, нарежда ги пред тебе. Те ухаят на трапезата ти. Мократа земя блести пред очите ти. Вее пролетен вятър... Тази музика сякаш казва - не се оплаквай, не забивай нож в раните, гордостта и смелостта са добродетели, но са сестри на безумието, не минавай прага, не лети с килимчето на безумието сред парите на облаците...

 Нищо не разбирам от музика, но така я възприемам...

 Светлината на утрото, скалите.

 Влагата на никога невиждана нощ.

 Слушай, това харесва ли ти?

 Magnificat - ликуване, бисери, възвишеност...

 Madrigal - блясъкът на звездите прелива в очите на влюбените, очертава един неизменен път от звездите до хората, дърветата пеят, морето пее, вълните плисват, сърцето се отваря и стене - несподелена любов...

 Яснота, изтънченост...

 И от живопис не разбирам, но се възхищавам...

 Масимо Стационе. Поглед от миналото, небето на фантазията, голите хълмове от Библията и дори някакви рози - това е твърде сладко. Дърветата преди пет века, приказно съчетание от заострени върхове на скали, широка корона, къща със странни форми, жълтокафява земя. Рицари и светии, деца, овце и мамеща плът.

 Пазар на пристанището, полумрак, светят само яката на този мъж и белият шал на дамата до него, бялата ивица на дрехата й, с някаква мътна светлина проблясва и небето.

 И ето, светът се прояснява, 18-и век. Загадката поне добива плът и може да се улови, макар и само мислено, можем да се освободим от нея.

 Клод Моне - безумната мечта по съвършеното, по мига, великото вълнение, мигът на вълнението...

 Пол Гоген - фон от алени и сиви петна... Един вечен изгрев или залез. Таитиянски пасторали, без овце. Красота, звучаща по друг начин, извираща отдругаде. Красота независима, надсветска, абсолютна, иронични устни, упорито лице, лице на извънземна жена, лице без адрес, една съвсем мъжка ръка и тяло, може би на пантера, но съвсем не на жена. Едно претенциозно растение, което иска сякаш да каже: Е, аз съществувам, може би толкова далече от вас, но ме има.

 Всъщност това растение е лъжа. Но в картината има и истина, тя е в червения цвят, в лицето на таитиянката и сякаш всичко това започва да свети като реална чужда действителност, тази на Гоген. Очите ти се успокояват.