В
ПОЛЕТО
Този живот, който е може би ПТИЦА или някакво
крило на пеперуда, в безумна нощ очите си затваря, както растение листата си
затваря нощем, а КУЧЕТАТА ЛАЯТ.
***
И какво от това, ако твоето мнение се различава от
моето, а неговото – от цвета небесен... Не дишаме ли всички този въздух, упоени
от факта, че сме още ЖИВИ?
***
Тревите не знаят, но се надяват. Ние знаем и се
надяваме. Смисълът знае и се надява да промени факта, защото така му харесва –
нали историята е начало на догадките за другото?
***
Меланхолията е дете на зимата, а сушата – следобедна
утеха. Говорят си в нощта безмълвните от разстояние и само пристанът ги слуша
търпеливо.
***
В буквата е скрита красотата на гласа, на словото,
Уханието на чудото с коса от жито. Песенни очи отваря небосводът и желае прошка
за преминало и вечно, било и небило се преплитат като в кошница, от която само
светлините виждаш – падащи звезди – семена в пръстта.
***
Земята - майка
необятна казва ти Защо на недоверието, Шепата ти пълни с Блян. Полето Свети.
Сигурно съм Там – в полето
***
А може
би не е вярно, че всичко е наред и не е ли съмнението Край на всички
въжделения? Не е ли то паничка празна за слепеца, а за другите - безсмислен кръст, на който всеки себе си
разпъва от приличие и святост запретени, Защото в дивата река на дола, спомням
си, нямаше за Края нищо
***
Краят
не е там, където пръстите го търсят Спуска се по склона и намира сипеите просто
по Инерция. Краят е затишие и временна почивка. Пътят си върви, а дирите
остават като снежинки бели, като есенни листа блестят в дъжда, като магичния
фенер на светещи вълни примамват.
***
Защо ли
се страхуваш от развръзката, която е начало на Действителната връзка? Само
патиците плуват уморени от тъгата! Ние сме родени за тъга, в която дишаме
по-чисто, свежо, с трепетно лице!
***
От
думите, изригнали неистово, се носи музиката и в ръцете й се стели светлина.
Пътеката, която ни отвежда до дървото, не е измината докрая. Листата живи са и
в клоните сме ние с листата до тревата, от музиката – нови. С уханието на лято,
нас есента разлиства. Посипва пепел необятът – синя и падат по главите ни зърна
от истини. Добрата роза ни разбужда.
***
О,
ритъмът така подвежда! Незнайни са цветята. Рибите сънуват своя воден път, а
лястовиците – летят. Рисунката е само вопъл, а тишина не съществува. От мислите
си никой всъщност не е успял да се укрие. Тревата, малките мушици, бездомни
пеперуди разказват нещо под небето, а то за всички нас не стига. Живеем всякога
под покрив и покрив мислите достига. Живеем ли сега, се питам, а отговорът не
долита.
***
Как да
докоснеш чудото, което се изплъзва изпод пръстите и търси новото, нечутото? На
чудото съдба е вятърът. За старото не знае нищо. Бих искала да видя пак Звезда,
която си мълчи и кротко линиите гали, в мъглата на нощта тежи.