Истината

 Истината понякога е в мълчанието. То говори толкова добре.

 Стои и ни гледа - мълчаливата истина. И ние си задаваме въпроси мълчаливо, а отговорите стоят в нас.

 А в кой момент истината става лъжа?

 Коя истина е полезна?

 Истината на този миг - или на другия?

 Мисълта, която ни радва, или тази, която ни натъжава?

 Моята - или твоята истина, твоето цвете в нощта? Дългата като китайска стена истина или тази с форма на нож, бляскава като острието му?

 От коя истина всъщност имаме нужда, за да бъдем истински... и утре - нали в това е всичко - какви ще бъдем утре?

 Днешната истина, ако се опира само на своите моментни изригвания, не е ли просто самоизмама?

 А възможно ли е истината - такава, каквато е, напълно вярна и примерна, точна, ясна и логична, да се окаже в един момент ненужна като стара отесняла дреха, забравила собственика си?

 Играят ли роля чувствата в определянето на истината? Коя истина обичаме - удобната или мъчителната? Добрата или... грубата?

 Струва ми се, че истината се мени с времето и ние се меним с истината.

 Тя ни облича и в същото време разкрива. Тя ни разказва приказки, които никога не сме чували, а после ни пита - харесват ли ни?

 Невинаги ние знаем дали ни харесват приказките, които ни разказва истината.

 Можем ли да бъдем винаги себе си? Не зная.

 Бягайки от себе си обаче ние все пак стигаме до истината и я прегръщаме с две ръце, дори когато падаме върху нея.

 Истината ни обича. Остава само да я заобичаме и ние.

 Това е трудно само на пръв поглед. Защото истината крие възможности. Тя никога не е само "да" и само "не". Тя е "да" и "не" едновременно. Това са двете релси, по които се движи тя.

 Има ли предателство в истината?

 Мисля, че няма. Предателството е някъде далече, подобно на облаче, което слиза от небето и каца на рамото ти, а после ти се моли с треперещ глас да извършиш нещо, което не ти е присъщо (всъщност всичко ни е присъщо, но в човек има и етика, която му казва "не" - това не е твоето лице, с което се събуждаш сутрин, не прави това, което си мислиш, че правят всички в подобни случаи - пък и те едва ли го правят).

 Лицето на истината е като лицето на Мадоната. То е свято, където и да се намира.

 Чертаеш образа на небето и виждаш, от него се отронват само капки синева, поръсват листа с индиго и ти задават въпроси.

 Въпроси, които не са в твоята компетентност - и все пак, може би - са...

 Защо не се опиташ да отговориш на въпросите? Имаш ли нужда от тях?

 Аз лично предпочитам безкрайните въпроси - тези, които имат дълбочина. Винаги съм се прекланяла пред дълбочината - не от кокетство. От симпатия.

 Добррият човек не обича да смята на всяка крачка колко дава и колко получава. Той просто дава. И в това, мисля, той прилича на истината.

 Истината не е счетоводител и не държи сметка за дребните неща, за блатото на подробности. Тя вижда нещата в цялост и ги рисува пред очите ти. Тя може и да е зелена, но има оня чар на нещата, които никога не свършват. Защото все пак има неща, които не свършват.

 Не е лесно да намериш верния тон, с който ще изречеш истината.

 Може би всъщност това е най-трудното.

 Не ликувам, когато губя приятели - но още по-малко ликувам, когато губя истината. Защо трябва да я заобикаляме? Какъв е този донкихотовски подход, наречен такт? Нямам нищо против такта - израз на възпитание, но когато става дума за съществени неща, какво общо имат тактът и всички трактати за благоприличието?

 Не отиваме ли много встрани, когато си говорим само с такта, благоприличието, общите положения и принципи?

 Принципите не се изразяват в това да влезеш в една църква и да повтаряш непонятни молитви, а в това - да запееш за доброто с цяло гърло, без да щадиш себе си, търсейки облаги от небесните или земните светила.

 Истината е независима. Тя има форма на листо, което никога не е едно и също в различните ситуации.

 Тя е непредсказуема. Освен това е добър приятел. Приятел, на когото можеш да кажеш: стига, дотук. Засега.

 Но поне замълчи с уважение пред нея, ако нямаш сили да я понесеш. Защото ако не го направиш,светът ще ти се види тесен, стар и грозен.

 А според мен той не е такъв в действителност.

 Аз си имам своя концепция за света, която се различава от тази на песимистите - умея да се радвам на нещата такива, каквито са и не искам столът да говори, нито масата да пее.

 Достатъчно е, че ги има. И това е нещо.

 И то - добро нещо.

 Всичко друго е патетика без смисъл, музика без съдържание, аромат без трайност.

 Поезията на мига блясва само там, където има истина.

 А истината е това, което не се разлива, не се чупи и не досажда... прекалено много, като мен сега...