Навикът да губим посоката

 Мисля, че много хора с времето придобиват този вреден навик. Това става наглед случайно, а може би не е съвсем така. Сигурно в началото е имало опит да загубим пътя. Аз поне си спомням съвсем ясно, че при мен така започна всичко. Отначало се опитвах да повървя не в този посока, която според мене беше най-вярната, а в някоя друга, за да си докажа, че е неправилно избрана. Доказателствата от подобен род ми доставяха удоволствие.
 Сега се радвам, ако мога да улуча верния път, вярната посока. Това наистина ми носи голяма наслада. Защото навикът да чувствам, да зная и да следвам истината е позатъмнен. Инстинктът, който има детето за правдата, залиня. Изработиха се представи, които ми рисуват света твърде неясно и няма за какво да  се уловя.
 Какво представлява навикът да губим посоката?
 Това навярно е нещо като полусън, като хипноза.
 дори плочките покрай къщата, когато стъпвам по тях, пеят така, сякаш ми казват: "Отиваш назад". Не само птичките ми намекват, че времето върви. Не чувствам ритъма, диханието на пролетта, пролетния вятър, цъфтежа на дърветата, движението на влака.
 Нима животът е спрял?
 Може би той спира заедно с нас и гледа от същото малко прозорче, което му препоръчваме ние самите, препоръчвайки по този начин и себе си.
 Един ден реших: "Трябва никога да не забравям, че има добро и зло. Трябва да зная, че те стоят близо едно до друго, но се различават".
 И ето, аз се опитах всеки ден, всяка минута, всеки миг да ги различавам, да бичувам, да превъзпитавам и възвеличавам.
 След известно време се почувствах като празна стая, в която се чува кънтене отвсякъде, падаха стени. Тя не само беше празна, дори не беше стая. Беше нищо.