Да, ние говорим непрекъснато. Говорим, дори когато мълчим - с жестове, мислено. Изразяваме нещо, за което твърдим, че е наше мнение.
Всъщност имаме ли мнение за нещата или просто така изглежда?
Защо винаги, когато осъдя, имам чувството, че изричам лъжа? Може би думите са несъвършени? Или ние се губим в тях като в чужди дрехи?
На брега на морето, до плискащите се вълни, под ласката на слънцето, ние чуваме други думи - не тези, които използваме в големия град, в малкото село, в стаята затвор.
Ние не знаем къде се намират истинските думи. В мигове откровения, когато улучим някоя точна дума, ние се чувстваме богове. Но колко кратко трае нашето доволство!
Няма коментари:
Публикуване на коментар