Тази музика, Лист, "Фауст"...
Синева, синева, в която се издигаш, и синева, в която падаш. Гласът на небитието. Подземни дебри. Съзвучието на дяволски гласове. Екотът на преизподнята. Рогът на самотата и безумието. Полетът към никога невидени облаци. Молитвата на простата мелодия... Гласът на росата. Вечно живите пламъци на утрото, което върви със сигурна стъпка по брега на морето. Нозете на утрото потъват в мокрия пясък. Цветът на копнежа пронизва висините. Вечната любов като слънце и вятър обгръща пясъка. Развихрят се горните му пластове, утихват. Вода, която се усмихва на щастливия, това е морето. Мисля си, щастлив е, който намери себе си...
А после гъстият лес. Хорът на цветята. Трополенето на камъни, сипещи се в пропастта. Безлюдната тишина. Снегът, който е корито на мълчанието. Песента, която е легло на уморената радост. Но истинската радост е само на шега уморена. Стълбата на деня, която изкачваме с упорит труд, с поглед в бъдещето, това е нашият живот.
Мелодията на надеждата, която се разраства. Хладината, която идва от ябълковото дърво. Песента, която обира плода от дърветата, нарежда ги пред тебе. Те ухаят на трапезата ти. Мократа земя блести пред очите ти. Вее пролетен вятър... Тази музика сякаш казва - не се оплаквай, не забивай нож в раните, гордостта и смелостта са добродетели, но са сестри на безумието, не минавай прага, не лети с килимчето на безумието сред парите на облаците...
Нищо не разбирам от музика, но така я възприемам...
Светлината на утрото, скалите.
Влагата на никога невиждана нощ.
Слушай, това харесва ли ти?
Magnificat - ликуване, бисери, възвишеност...
Madrigal - блясъкът на звездите прелива в очите на влюбените, очертава един неизменен път от звездите до хората, дърветата пеят, морето пее, вълните плисват, сърцето се отваря и стене - несподелена любов...
Яснота, изтънченост...
И от живопис не разбирам, но се възхищавам...
Масимо Стационе. Поглед от миналото, небето на фантазията, голите хълмове от Библията и дори някакви рози - това е твърде сладко. Дърветата преди пет века, приказно съчетание от заострени върхове на скали, широка корона, къща със странни форми, жълтокафява земя. Рицари и светии, деца, овце и мамеща плът.
Пазар на пристанището, полумрак, светят само яката на този мъж и белият шал на дамата до него, бялата ивица на дрехата й, с някаква мътна светлина проблясва и небето.
И ето, светът се прояснява, 18-и век. Загадката поне добива плът и може да се улови, макар и само мислено, можем да се освободим от нея.
Клод Моне - безумната мечта по съвършеното, по мига, великото вълнение, мигът на вълнението...
Пол Гоген - фон от алени и сиви петна... Един вечен изгрев или залез. Таитиянски пасторали, без овце. Красота, звучаща по друг начин, извираща отдругаде. Красота независима, надсветска, абсолютна, иронични устни, упорито лице, лице на извънземна жена, лице без адрес, една съвсем мъжка ръка и тяло, може би на пантера, но съвсем не на жена. Едно претенциозно растение, което иска сякаш да каже: Е, аз съществувам, може би толкова далече от вас, но ме има.
Всъщност това растение е лъжа. Но в картината има и истина, тя е в червения цвят, в лицето на таитиянката и сякаш всичко това започва да свети като реална чужда действителност, тази на Гоген. Очите ти се успокояват.
