Старите песни

 Ето ги, старите песни. Пускат ги по радиото.

 Зората се розовее... Листата ухаят. Зеленината е изгряла преди деня. Музиката привлича съзнанието като магнит, като откровение, като глас от вечността. Полъхът на вятъра разпръсква в мислите ти аромата на детството. Любопитните очи, чарът на непознатото. Белите летни дрехи, подчертаващи мургавината... Стиховете на Пушкин във въздуха, в плясъка на вълните, в скалите и небето.

 Това, което никога не е било, но щеше да бъде.

 Тъмнината, която попива всички светлини и загадки и сама е загадка.

 Времето, когато всичко ти е ясно и нищо не ти е ясно. Когато си сам и си с всички.

 Старите песни... Един вълнуващ танц, който ти дава да познаеш щастието и всичко останало в едно разминаване с действителността, една размита мечта в страхове, шокове и прекалени желания.

 Една самозаблуда, едно приятелство, едно самобичуване.

 Времето, прекарано с другите.

 Старите песни.

 Глупостта, романтиката и всичко заедно... Песента, която се сипе по шосето, която пада от дърветата, блясъкът, който прониква в колата, едно лице, което ти е чуждо и близко, две очи, които питат и разказват, едно уморено лице на човека, който не ти говори нищо отегчително, един човек, който винаги се усмихва и смята за свое задължение това. Който понякога казва, че е тъжен, но ти не вярваш...

 Не те интересува.

 Ти не го обичаш.

 С него си просто така...

 За разнообразие...

 Опознаваш света и себе си, разпитваш го за мъжете. Той ти казва истината. През цялото време мечтаеш за Него. Дори ти се привижда на стъклото и скачаш. Но не е Той. Някаква светлина...

 Ти виждаш другия в нощта, виждаш го в снега, снежинките се топят по раменете му. Той се усмихва. Той е най-непосредственият човек, той успяваше да те разсмее и да те направи сериозна, истинска. Старите песни...

 Той беше обречен на провал. Може би затова го обичаше, както всички такива. Обичаше хората, които наистина се нуждаят от някого.

 Които могат да говорят с тебе и успяват да ти кажат нещо. Хората, които намират истинската дума.

 В моментите, когато могат да ти я кажат...

 Нима всичко се изтрива и ние си отиваме безследно?

 Безследно изчезваме в нощта?

 Мога да пускам една и съща песен сто пъти.

 Това прилича на пролетния вятър в пролетен ресторант, привечер, когато залезът гостува на масата ти.

 Но не мога да правя нещо, което не обичам.

 Старите песни...

 Старите песни, с които се залъгваме, за да не направим нещо ново.

 Улицата, която говори.

 Улицата, която мълчи.

 Това е старата песен.

 Красота, която се влива в новата. Тревите се огъват и изправят.

 Хиляди пропуснати шансове.