Тя, която топли човешките умове и украсява хоризонта на бъдещето, прилича на медоносна пчела, за която не знаеш нищо. Каца отначало там, където трябва...
Но после не знаеш къде ще кацне.
Облаците по небето разнасят тази надежда надлъж и нашир и накрая от нея не остава нищо или почти нищо.
Тя не става за нищо - нито за ядене, нито за пиене, не върши работа, не те уморява, може би само мечтае с теб до момента, в който вече не ти е до мечти.
Тя не дава смисъл на живота ти, не те прави с нищо по-богат. Но си мислиш, че ако някой ти я отнеме, извършва спрямо теб страшно престъпление.
Със сълзи на очи ти се молиш да ти бъде запазена тя, празната надежда.
Поне да я имаш за всеки случай. Макар че не става за нищо. Въпреки че сама може да отлети.
Все пак тя е напоена с поезия, благоуханна, сладостна, крие обаянието на вечно новото.
Ти можеш дълго да говориш с празната надежда.
Можеш дълго да й разказваш своя живот. Тя те слуша мълчаливо, дори кима с глава, разбира те от пръв поглед. Но нейните думи се побират само на един ред.
Но всичко може да рухне от един повей на вятъра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар