Правилният път The right way

Какво правим, когато... Когато нещата вървят назад... Когато нещо е постигнато, а после колата се обръща или сменя посоката... Виновен - невинен, борба - пасивност... Това ти ли си? Знаеш ли какво искаш и как да го постигнеш? Щом хората се самозапалват в тази държава, значи не само ти си виновен. Но ти продължаваш, вървиш по своя път, всеки ден правиш нещо, въпреки всичко. Кой е правилният път, правилният изход, къде са отговорите? 

 Има ли правилен път, има ли отговори? 
 Ами сигурно има. Колкото и да е трудно.

Опиатите

Това, към което се стремят мнозина. Това, което мразя, несъмнено. В опиатите няма надежда. Те са гласът на случая. Случаят, който няма очи, поне за този свят. И никога не е имал. Невежеството, което е търсено. Самоизмамата, която претендира, че е прозрение.

 Приличат ли опиатите по нещо на снега, който пада вън? Имат ли нещо общо с утрото? Те са най-сигурният начин да загубиш себе си задълго и може би завинаги.

 Познавам хора, които търсят в тях надежда. Но те не намериха надеждата. Потопиха се в отчаяние, което ги превърна в маса, готова да помете разума.

 Някои смятаха, че опиатите им помагат да протестират. Става точно обратното. Тези, които се осланят на тях, протестират единствено срещу себе си. Срещу своята същност на хора, срещу собствената си вяра, срещу собственото си упование. Срещу музиката и бледолилавите петна на тишината.

 Те са най-сигурният начин да загубиш представа за времето. Развиват умението да помогнеш на враговете си да те смажат, умението да си създадеш врагове, ако нямаш такива.

 А вън пада сняг. Ще изтрие ли той стореното от опиатите? Бих искала да вярвам... Бих искала да приема снега като опиат - и всъщност го правя. Защо не? И снегът може да бъде опиат - при това - по-добър, по-нежен, по-красив. Снегът върши своето - радва ме. Покрива земята, оглажда покривите, светлее пред погледа. Денят започва отново. Аз и природата ставаме едно цяло. Всъщност това е неизменно. Гълъбът, кацнал на черния конец, излизащ от телеграфния стълб, ми е брат. И той гледа с почуда снега. Вълнува се от това, което става... Изчезва... А конецът още се люлее... Дърветата още не са изгубили своите листа. Макар и потъмнели, те обгръщат клоните им... А снегът вали, вали от това снежно небе...  
 Приказките ги разказваме ние. Мисля, че загадката е в нас, в неуловимото. В недоизказаното, не в излишеството. В снега, който се сипе като подарък в тая есен. В дима, който излиза от комина и танцува над къщата, докосвайки тухлите и таванската стаичка, целува ги и шепне, че им е нужен. Опиатът на тази снежна музика ми е нужен. Сърцето ми може да разбере това небе, лишено от облаци, потънало в омая.
 А дрехите, които светят на терасата отсреща? Нима домашният уют е малък опиат? Усмивката на бебето, сънуващо деня с въздишка?
 Опиатите на деня, опиатите на нощта - опит да докоснеш странното до себе си, дъхът на магичното, къде са те? А разумът? В него има много повече опиум, отколкото предполага всеки любител на разпространените опиати. Той е най-сигурната дреха на премереното безумие. За щастие - най-надеждната... Няма нищо по-прелестно от това да вършиш нещо, което ти доставя удоволствие. А несъмнено алкохолът и наркотиците те правят неспособен за това. Хиляди факти го доказват. Радостта да пиеш до забрава с някого в кръчмата   (независимо дали евтина или скъпа, това няма значение), се помрачава от глупавата походка, с която си тръгваш, и от главоболието, което ти остава за спомен. А жаждата, която те кара да тичаш към бутилката, забравяйки човешкия си образ, с какво облагородява? Има ли чар в думите на пияницата, който повтаря, че всички са му виновни, че той ще ги оправи и прочие?
 Несъмнено, той смята себе си за неотразим. И наистина - трудно е да се отразят тези "мъдрости", които изрича в миг на откровение. Никой не иска да ги поеме, защото те не казват нищо. Присъстващите чувстват, че са на някакъв безвкусен спектакъл, където си дават среща безсилието и лудостта... А този блестящ събеседник отсреща не млъква...

Майка на дърветата

 Тя е майка на дърветата, на всички деца от града, на улиците и бабичките, и пр.

 Така говори тя, сякаш от нея зависи тяхната съдба, сякаш всеки ден при нея отива едно дърво, една бабичка или дете и казва:

 - Госпожо N, аз имам проблеми, бихте ли ми помогнали съобразно вкусовете ми?

 След което гостът подробно разкрива своите пристрастия, вкусове и наблюдения...

 Ще си помислиш - тя по цял ден и нощ приема само гости. Не яде, не спи, не работи, не напуска тази приемна, където идват нейните доверени лица, дървета, кончета, облаци, за да споделят мъките си и да потърсят помощ.

 И все пак тя работи - мислено.

 Да, тя никъде не ходи, при нея идват планетите, мисли... Те се движат свободно. Защото и тя се върти свободно.

 Нали сега това е напълно естествено.

 А още по-естествено е ти плащат за това, мисли си тя. Тя само привидно вярва в нещо. Всъщност много практично следи за изпълнението на ред задачи. Добре, че хората си ги изпълняват, и при това, смирено.

 "Да се смиряваш пред кого да е - не е ли твърде много?", питаше едно дете майка си когато тя го учеше да се държи смирено с хората и с животните, за да не пострада. "Мамо, аз например обичам движението." "Обичай движението на вълните", каза майка му. "Пред него и аз бих се смирила." "А защо да се смирявам пред една патка?", повтори неразбиращо детето. "Нищо не знаеш за света, синко", огорчена каза майката. "Нима е твоя работа да откриваш разлики и да правиш преценки! Всичко тече, всичко се изменя, но нали помниш какво казва Ботев в "Хаджи Димитър"? "А слънцето пак пече ли, пече."
"Жив е той, жив е", каза детето.

 

Тънката граница

Тънката граница между почтеността и непочтеността... Ама наистина е много тънка... Както си говориш, усмихнато по християнски, изведнъж можеш да се окажеш въвлечен в нещо непочтено, без изобщо да се усетиш. Ти ще разбереш за какво става въпрос, но след време...