Никога не знаеш

Никога не знаеш това, което знаеш.
Не знаеш какво знаеш.
И не ти трябва да знаеш.
Просто се отпусни и медитирай по начин, който ти харесва.

Когато човек иска да каже нещо

 Има хора, които сякаш не забелязват, че те не са единствените на тази земя. Те винаги влизат в конфликт с онези, които се опитват да кажат нещо. Когато човек иска да каже нещо, дай му думата, това е неговият начин да се изяви, не унищожавай човешкия глас. Един ден той ще придобие навика (ако още го няма) да се изразява нормално. Защото може да дойде друг ден, когато онеправданият ще заговори с други средства. И кой знае тогава ще се намери ли някой да разбере какво иска да каже със своите действия. Ако човек иска да каже нещо, остави го да говори.

Щастието

 Важна е основата на нещата. Мисля, че това се отнася и до щастието. Не е важно някакво преходно настроение, щастието не е външно, а вътрешно състояние.

Масимо Стационе, Клод Моне, Пол Гоген

 Масимо Стационе. Поглед от миналото, небето на фантазията, голите хълмове от Библията и дори някакви рози - това е твърде сладко. Дърветата преди пет века, приказно съчетание от заострени върхове на скали, широка корона, къща със странни форми, жълтокафява земя. Рицари и светии, деца, овце и мамеща плът.

 Пазар на пристанището, полумрак, светят само яката на този мъж и белият шал на дамата до него, бялата ивица на дрехата й, с някаква мътна светлина проблясва и небето.

 И ето, светът се прояснява, 18-и век. Загадката поне добива плът и може да се улови, макар и само мислено, можем да се освободим от нея.

 Клод Моне - безумната мечта по съвършеното, по мига, великото вълнение, мигът на вълнението...

 Пол Гоген - фон от алени и сиви петна... Един вечен изгрев или залез. Таитиянски пасторали, без овце. Красота, звучаща по друг начин, извираща отдругаде. Красота независима, надсветска, абсолютна, иронични устни, упорито лице, лице на извънземна жена, лице без адрес, една съвсем мъжка ръка и тяло, може би на пантера,но съвсем не на жена. Едно претенциозно растение, което иска сякаш да каже: Е, аз съществувам, може би толкова далече от вас, но ме има.

 Всъщност това растение е лъжа. Но в картината има и истина, тя е в червения цвят, в лицето на таитиянката и сякаш всичко това започва да свети като реална чужда действителност, тази на Гоген. Очите ти се успокояват. 



Разговорът

 Една гугутка отвън сивее на жицата и се очертава на фона от бледосиво небе, докато погледна втори път към нея, вече я няма.

 Какво е разговорът? Една дълга невехнеща мелодия и след нейното практическо прекъсване - това е хубавият разговор, разговорът приятел, който разсейва мъглата около душата ти...

Маски

 Страх те е от улицата, защото не познаваш живота. Собствената ти искреност те плаши и предпочиташ маската, която ще ти създаде сигурност. Усмихваш се с една изкуствена усмивка - ставаш член на обществото именно с тая превзета усмивка. Истината понякога е неадекватна на средата. И тогава трябва да я забравиш... Или поне да не я изразиш... Но искреният човек се вживява във всичко... Дори и в лъжата. И така, ти заживяваш с лъжата, а другите само се обличат в нея...

 Каква е ползата от това?

 Полза няма. Има само вреда, но ти не знаеш това в тоя момент. И няма кой да ти го каже. Такива неща не се казват.

Трябва ли

 Нима истината трябва да се накъсва на парчета и всеки период от живота си да избираме различно парче?