В полето

В ПОЛЕТО

 Този живот, който е може би ПТИЦА или някакво крило на пеперуда, в безумна нощ очите си затваря, както растение листата си затваря нощем, а КУЧЕТАТА ЛАЯТ.

 ***

 И какво от това, ако твоето мнение се различава от моето, а неговото – от цвета небесен... Не дишаме ли всички този въздух, упоени от факта, че сме още ЖИВИ?

 ***

 Тревите не знаят, но се надяват. Ние знаем и се надяваме. Смисълът знае и се надява да промени факта, защото така му харесва – нали историята е начало на догадките за другото?

 ***

 Меланхолията е дете на зимата, а сушата – следобедна утеха. Говорят си в нощта безмълвните от разстояние и само пристанът ги слуша търпеливо.

 ***

 В буквата е скрита красотата на гласа, на словото, Уханието на чудото с коса от жито. Песенни очи отваря небосводът и желае прошка за преминало и вечно, било и небило се преплитат като в кошница, от която само светлините виждаш – падащи звезди – семена в пръстта.

 ***

 Земята -  майка необятна казва ти Защо на недоверието, Шепата ти пълни с Блян. Полето Свети.

 Сигурно съм Там – в полето

 ***

 А може би не е вярно, че всичко е наред и не е ли съмнението Край на всички въжделения? Не е ли то паничка празна за слепеца, а за другите -   безсмислен кръст, на който всеки себе си разпъва от приличие и святост запретени, Защото в дивата река на дола, спомням си, нямаше за Края нищо

 ***

Краят не е там, където пръстите го търсят Спуска се по склона и намира сипеите просто по Инерция. Краят е затишие и временна почивка. Пътят си върви, а дирите остават като снежинки бели, като есенни листа блестят в дъжда, като магичния фенер на светещи вълни примамват.

***

 Защо ли се страхуваш от развръзката, която е начало на Действителната връзка? Само патиците плуват уморени от тъгата! Ние сме родени за тъга, в която дишаме по-чисто, свежо, с трепетно лице!

 ***

 От думите, изригнали неистово, се носи музиката и в ръцете й се стели светлина. Пътеката, която ни отвежда до дървото, не е измината докрая. Листата живи са и в клоните сме ние с листата до тревата, от музиката – нови. С уханието на лято, нас есента разлиства. Посипва пепел необятът – синя и падат по главите ни зърна от истини. Добрата роза ни разбужда.

 ***

 О, ритъмът така подвежда! Незнайни са цветята. Рибите сънуват своя воден път, а лястовиците – летят. Рисунката е само вопъл, а тишина не съществува. От мислите си никой всъщност не е успял да се укрие. Тревата, малките мушици, бездомни пеперуди разказват нещо под небето, а то за всички нас не стига. Живеем всякога под покрив и покрив мислите достига. Живеем ли сега, се питам, а отговорът не долита.

 ***

 Как да докоснеш чудото, което се изплъзва изпод пръстите и търси новото, нечутото? На чудото съдба е вятърът. За старото не знае нищо. Бих искала да видя пак Звезда, която си мълчи и кротко линиите гали, в мъглата на нощта тежи.