петък, 15 март 2013 г.

Майка на дърветата

 Тя е майка на дърветата, на всички деца от града, на улиците и бабичките, и пр.
 Така говори тя, сякаш от нея зависи тяхната съдба, сякаш всеки ден при нея отива едно дърво, една бабичка или дете и казва:
 - Госпожо N, аз имам проблеми, бихте ли ми помогнали съобразно вкусовете ми?
 След което гостът подробно разкрива своите пристрастия, вкусове и наблюдения...
 Ще си помислиш - тя по цял ден и нощ приема само гости. Не яде, не спи, не работи, не напуска тази приемна, където идват нейните доверени лица, дървета, кончета, облаци, за да споделят мъките си и да потърсят помощ.
 И все пак тя работи - мислено.
 Да, тя никъде не ходи, при нея идват планетите, мисли... Те се движат свободно. Защото и тя се върти свободно.
 Нали сега това е напълно естествено.
 А още по-естествено е ти плащат за това, мисли си тя. Тя само привидно вярва в нещо. Всъщност много практично следи за изпълнението на ред задачи. Добре, че хората си ги изпълняват, и при това, смирено.
 "Да се смиряваш пред кого да е - не е ли твърде много?", питаше едно дете майка си когато тя го учеше да се държи смирено с хората и с животните, за да не пострада. "Мамо, аз например обичам движението." "Обичай движението на вълните", каза майка му. "Пред него и аз бих се смирила." "А защо да се смирявам пред една патка?", повтори неразбиращо детето. "Нищо не знаеш за света, синко", огорчена каза майката. "Нима е твоя работа да откриваш разлики и да правиш преценки! Всичко тече, всичко се изменя, но нали помниш какво казва Ботев в "Хаджи Димитър"? "А слънцето пак пече ли, пече."
"Жив е той, жив е", каза детето.
 

Тънката граница

Тънката граница между почтеността и непочтеността... Ама наистина е много тънка... Както си говориш, усмихнато по християнски, изведнъж можеш да се окажеш въвлечен в нещо непочтено, без изобщо да се усетиш. Ти ще разбереш за какво става въпрос, но след време...

събота, 24 ноември 2012 г.

Проекции

 Тази музика, Лист, "Фауст"...
 Синева, синева, в която се издигаш, и синева, в която падаш. Гласът на небитието. Подземни дебри. Съзвучието на дяволски гласове. Екотът на преизподнята. Рогът на самотата и безумието. Полетът към никога невидени облаци. Молитвата на простата мелодия... Гласът на росата. Вечно живите пламъци на утрото, което върви със сигурна стъпка по брега на морето. Нозете на утрото потъват в мокрия пясък. Цветът на копнежа пронизва висините. Вечната любов като слънце и вятър обгръща пясъка. Развихрят се горните му пластове, утихват. Вода, която се усмихва на щастливия, това е морето. Мисля си, щастлив е, който намери себе си...
 А после гъстият лес. Хорът на цветята. Трополенето на камъни, сипещи се в пропастта. Безлюдната тишина. Снегът, който е корито на мълчанието. Песента, която е легло на уморената радост. Но истинската радост е само на шега уморена. Стълбата на деня, която изкачваме с упорит труд, с поглед в бъдещето, това е нашият живот.
 Мелодията на надеждата, която се разраства. Хладината, която идва от ябълковото дърво. Песента, която обира плода от дърветата, нарежда ги пред тебе. Те ухаят на трапезата ти. Мократа земя блести пред очите ти. Вее пролетен вятър... Тази музика сякаш казва - не се оплаквай, не забивай нож в раните, гордостта и смелостта са добродетели, но са сестри на безумието, не минавай прага, не лети с килимчето на безумието сред парите на облаците...
 Нищо не разбирам от музика, но така я възприемам...
 Светлината на утрото, скалите.
 Влагата на никога невиждана нощ.
 Слушай, това харесва ли ти?
 Magnificat - ликуване, бисери, възвишеност...
 Madrigal - блясъкът на звездите прелива в очите на влюбените, очертава един неизменен път от звездите до хората, дърветата пеят, морето пее, вълните плисват, сърцето се отваря и стене - несподелена любов...
 Яснота, изтънченост...
 И от живопис не разбирам, но се възхищавам...
 Масимо Стационе. Поглед от миналото, небето на фантазията, голите хълмове от Библията и дори някакви рози - това е твърде сладко. Дърветата преди пет века, приказно съчетание от заострени върхове на скали, широка корона, къща със странни форми, жълтокафява земя. Рицари и светии, деца, овце и мамеща плът.
 Пазар на пристанището, полумрак, светят само яката на този мъж и белият шал на дамата до него, бялата ивица на дрехата й, с някаква мътна светлина проблясва и небето.
 И ето, светът се прояснява, 18-и век. Загадката поне добива плът и може да се улови, макар и само мислено, можем да се освободим от нея.
 Клод Моне - безумната мечта по съвършеното, по мига, великото вълнение, мигът на вълнението...
 Пол Гоген - фон от алени и сиви петна... Един вечен изгрев или залез. Таитиянски пасторали, без овце. Красота, звучаща по друг начин, извираща отдругаде. Красота независима, надсветска, абсолютна, иронични устни, упорито лице, лице на извънземна жена, лице без адрес, една съвсем мъжка ръка и тяло, може би на пантера, но съвсем не на жена. Едно претенциозно растение, което иска сякаш да каже: Е, аз съществувам, може би толкова далече от вас, но ме има.
 Всъщност това растение е лъжа. Но в картината има и истина, тя е в червения цвят, в лицето на таитиянката и сякаш всичко това започва да свети като реална чужда действителност, тази на Гоген. Очите ти се успокояват. 


Никога не знаеш

Никога не знаеш това, което знаеш.
Не знаеш какво знаеш.
И не ти трябва да знаеш.
Просто се отпусни и медитирай по начин, който ти харесва.

понеделник, 20 август 2012 г.

Когато човек иска да каже нещо

 Има хора, които сякаш не забелязват, че те не са единствените на тази земя. Те винаги влизат в конфликт с онези, които се опитват да кажат нещо. Когато човек иска да каже нещо, дай му думата, това е неговият начин да се изяви, не унищожавай човешкия глас. Един ден той ще придобие навика (ако още го няма) да се изразява нормално. Защото може да дойде друг ден, когато онеправданият ще заговори с други средства. И кой знае тогава ще се намери ли някой да разбере какво иска да каже със своите действия. Ако човек иска да каже нещо, остави го да говори.

Щастието

 Важна е основата на нещата. Мисля, че това се отнася и до щастието. Не е важно някакво преходно настроение, щастието не е външно, а вътрешно състояние.

Масимо Стационе, Клод Моне, Пол Гоген

 Масимо Стационе. Поглед от миналото, небето на фантазията, голите хълмове от Библията и дори някакви рози - това е твърде сладко. Дърветата преди пет века, приказно съчетание от заострени върхове на скали, широка корона, къща със странни форми, жълтокафява земя. Рицари и светии, деца, овце и мамеща плът.
 Пазар на пристанището, полумрак, светят само яката на този мъж и белият шал на дамата до него, бялата ивица на дрехата й, с някаква мътна светлина проблясва и небето.
 И ето, светът се прояснява, 18-и век. Загадката поне добива плът и може да се улови, макар и само мислено, можем да се освободим от нея.
 Клод Моне - безумната мечта по съвършеното, по мига, великото вълнение, мигът на вълнението...
 Пол Гоген - фон от алени и сиви петна... Един вечен изгрев или залез. Таитиянски пасторали, без овце. Красота, звучаща по друг начин, извираща отдругаде. Красота независима, надсветска, абсолютна, иронични устни, упорито лице, лице на извънземна жена, лице без адрес, една съвсем мъжка ръка и тяло, може би на пантера,но съвсем не на жена. Едно претенциозно растение, което иска сякаш да каже: Е, аз съществувам, може би толкова далече от вас, но ме има.
 Всъщност това растение е лъжа. Но в картината има и истина, тя е в червения цвят, в лицето на таитиянката и сякаш всичко това започва да свети като реална чужда действителност, тази на Гоген. Очите ти се успокояват.